Щастлив е човекът, който е получил дарба свише, осъзнал е какво е получил, съумял е през живота си да се отблагодари за този дар с изключително отдаден, непрекъснат, тежък труд, отредил му лукса да раздава дарбата си дълго, по неповторим, незабравим начин. И да го означи като пръв сред равни. Минчо Минчев е човекът, когото в случая имам предвид и поводът за поредния ми размисъл за това, колко устойчиво прекрасно е неговото изкуство бе концертът му с филхармонията, с диригента Найден Тодоров и с обоиста Джулио Бозети. Концерт от летния сезон на Софийската филхармония, съставен “в чест” на всички видове минали и продължаващи карантини, свързани с Covid-вируса. През годините Минчев ми е давал много поводи да съм благодарна, че се занимавам с музика и че съм изработила някаква способност да констатирам що годе правдиво какъв тип артист е на сцената. Изкуството на този рядко надарен цигулар, музикант и човек ме вълнува повече от половин век – има в него не само забележителен звук, загадъчен, мистично променящ се тон, неотклонна интонация, изряден в прецизността и лекотата си щрих, стилова красота, устременост, привлекателна мъжка емоция…Има още и онази магическа стойност на споделянето с човека-слушател, която винаги създава атмосферата на забележителен със съдържанието и интимността си разговор с близък приятел. Приятел с мощно присъствие и влияние, което държи съзнанието ти в целебна напрегнатост, пленява с особен, специфичен магнетизъм, присъщ на огромния музикант и артист.
Бах-концертът за цигулка и обой е адаптиран от концерта за две чембали и струнни – характерно е и за други Бахови концерти. Съчетанието на двата високи инструмента е благодатна възможност за въображението на свирещите. Стимулира го, когато съществува. А и всеки инструменталист, получил шанса да партнира на Минчев в каквато и да е инструментална фактура, би трябвало максимално да го използва с вслушване и отклик на предложенията му по посока на стила през звука, фразата и динамиката. Бозети не се възползва от този шанс – неговата изява не влезе в конструктивен диалог със солиращата цигулка; предпочете да е отделен солист. Звукът му бе твърде еднообразен по отношение на динамика и нюансиране и никак не съответстваше на впечатляващата тонова интензивност и забележителната, същевременно сдържана, експресия в инструменталната емисия на Минчев. Този концерт излъчва великолепно лирическо послание, но то изисква стройност на изказа (не съвсем издържана още от началото на първата част и в оркестъра), ясно доловими цезури в изложението и дисциплина, но и темброво нъображение в имитационните провеждания. Бах не е композитор за свирене “на един дъх, без дъх”. Темата на втората част се задава от обоя, но как нюансирано и чувствително бе повторена от цигулката…Тази идея, за латентна, но съществуваща емоция очевидно не допадна на обоиста – защото от този момент слушахме две коренно противоположни идеи за Баховата лирична бавност и за характера на динамиките в неговата музика. Ненатрапчива, но витална звукова живопис предлагаше с великолепния си тембър цигулката, но остана като самотен глас в концерта. Оркестърът бе прибран, в строго поддържаща роля като акомпаниращ клавир, с внимание към точността на ансамбловата остинатност. В третата част ми се искаше красивите арпежни фигурации в цигулката, да бъдат “почетени” с вслушване от обоя, с диминуиране на постоянното си мецофорте-форте и с темброво обгрижване. Правата монотонност на звукоизвличането на Бозети не пощади този епизод. За съжаление. Отново ме споходи усещането за липса на каквато и да е цезура между фразите в общото протичане – тук осезателна беше и слабата артикулация в щриха на щрайха.
Многократно през годините съм слушала Минчо Минчев да свири до-мажорния концерт от Хайдн. Тази творба трайно присъства в репертоара му. Не знам колко пъти е заставал пред дилемата “отново Хайдн”. Но ми се струва, че всеки път личното му усещане за първа среща е присъствало, определяло е търсенето му и е формирало поредния му прочит в безкрайната перспектива на откритията. И тази вечер светлината на до мажорната тоналност озари публиката сякаш за първи път. Началното тутти въведение, в което участва и солистът бе артикулирано наистина по мярката на този изключителен солист, който “напусна оркестъра” за да разгърне сам основната тема с ресурса на един забележителен инструментализъм, откликващ на всяка интересна, забележителна различна мисъл в прочита на Минчев. Прочит без клишета, музиката диша, сякаш току що въобразена, създадена – с изумителна лекота, с доминираща логика и с толкова естествено пленяваща красота. Импровизационната природа на каденцата блесна, окъпана в невероятната свежест на смайващо тоново богатство. Няма излишно напрежение, няма многозначителност в инструменталния жест – цялата нелека същност на Хайдновото слово бе претворена някак любовно, с една превземаща слушателя спонтанност. Спонтанност и мъдра виталност – толкова красиво събрани! Преживяването продължи, кулминира във втората част на концерта, където песента на цигулката бе неповторимо излята, със спираща дъха изповедност. И оркестър, и диригент го слушаха с респект, осъзнали неповторимостта на тези 4 минути. Контрастът на последната част, предписан от автора – с темпото и връщането на основната тоналност тук бе досъздаден от артиста в трансформацията на звука – плод на рядко слухово въображение, уплътнило максимално субстанцията на текста с множество жестове по отношение на детайла.
Гледах озарението на хората в залата, които ликуваха. Липсва Минчо Минчев на публиката; изкуството му задава реалния висок стандарт, необходим на днешния слушател. Живият контакт с изкуство от такъв ранг е съществен за човешката душевност – фантазмената среща с приказен звуков свят й дава щастлива възможност, макар и за малко, да се озове далеч от реалността. Навсякъде по света, в надпреварата за сцена, за личности от калибъра на Минчо Минчев има отредено запазено място и никой не се осмелява да посегне към него. Не че в нещо сме европейци, но респектът към майстора не е толкова труден, невъзможен жест. Изисква само морален капацитет. И възпитание.
Концертът завърши със серенадата “Малка нощна музика”, К 525. В нашето всекидневие тя битува предимно с откъс от първата си част и този начин на употреба може да дамгоса с баналност дори най-съвършения Моцартов мотив. Ето защо беше добре, че този шлагер получи шанса да прозвучи в своята цялост. Допълвам отрадния факт с припомнянето, че Моцарт пише серенадата покрай съчиняването на операта “Дон Жуан”. Което неизбежно формира характера й.
Ето част от бележките ми по време на изпълнението: в първите тактове не се чуват паузите, твърде важни за характера на движението, темпото е стандартното, с преобладаващо легато в първата част, дори и там, където се иска малко по-маркатно музициране. На места цигулките вървят една след друга, на места са екзактни във фразирането с ясно изразен, точен, плътен бас. Репризата “влезе” без извеждане на “преамбюла” към нея. По-пъргавите темпа особено изискват да се диша между отделните епизоди във фактурата. Това влияе на архитектониката. Романсът продължи традиционното “преливане” на звуци от цигулка в цигулка, при което вертикалът изчезва, но до минорният епизод бе изпълнен с обнадеждаваща артикулация на щриха. Добър менует, като изключим факта, че контрастът между форте и пиано не се случи, а той създава и онзи ефект на отзвучаването, на шеговитото напомняне, който жанрът на серенадата обича. Триото изобщо не звучеше sotto voce, но на мен ми допадна естественото му протичане, не лишено от финес. Финалното алегро възстанови атмосферата на остроумие и безгрижност. Или както самият Моцарт би казал: “Нито една фалшива нота не оскърби световния порядък”.